Лазаровден не идва шумно. Не тропа по вратите, не размахва знамена. Той се прокрадва тихо, с аромат на цветя и песен в полите. Това е денят, в който момичетата стават посланици на живота, а песните им – невидими нишки между човека и Бога, между миналото и бъдещето.
В българската традиция Лазаровден е много повече от обред. Той е ритуал на приемственост, на надежда, на посвещение. Старите хора казват, че девойка, която не е лазарувала, не може да се омъжи. Но зад тези думи не стои само вярване – стои дълбоко разбиране за смисъла на порастването, на женската сила и на благословията.
Лазарките не просто пеят. Те благославят. С всяка крачка – по пътеките на селото, по дворовете, пред портите – те носят нещо много повече от обичай: те носят вяра, че домът ще бъде пълен, нивата плодородна, семейството здраво. Тези песни са нашият древен код, нашият начин да говорим с природата и да ѝ кажем: „Готови сме. Върни се при нас. Донеси ни живот.“
В сърцето на празника е историята на Лазар – онзи, когото Иисус възкресява от мъртвите. Но Лазаровден не е денят на смъртта. Той е денят на живота след нея. Денят, в който невъзможното става възможно. Денят, в който ни се напомня, че чудеса има – ако имаш вяра.
В селата, където още се пази обичаят, лазарките носят венци от цветя, облечени в носии, в които всяка шарка разказва история. Те влизат в домовете с песни, в които всеки куплет е предназначен за някого – за момъка, за невестата, за децата, дори за кучето на прага. Всяка дума е наричане, всяка песен – мост към доброто.
След тях остава тишина – от онези специални, в които се чувстваш благословен.
Казват, че лазарките са като лястовиците – идват, когато доброто се връща. Затова на Лазаровден не се работи. Не се копае, не се пере, не се кара. Това е денят, в който се слуша. В който природата шепне, а момичетата ѝ отвръщат с песен.
Трапезата на Лазаровден е скромна, но сърдечна – постна, както повелява Великият пост, но пълна с пролетни дарове: зелник с коприва, сарми с ориз, медени питки, ошав и кравайчета, омесени от самите лазарки. Всяко ястие е жест към земята – благодарност за това, което идва.
Имен ден празнуват хора с имена като Лазар, Лазарина, Лазо, Лъчезар. А за всички останали Лазаровден е повод да си спомнят – че са част от нещо по-голямо, по-дълбоко и по-красиво. От един народ, който умее да пее дори когато мълчи.
В края на деня, когато песните отшумят, когато венците са пуснати във водата и кумицата е избрана, остава само едно усещане – че животът се е върнал. И че всичко, което предстои, е благословено.
Автор: Методи Байрактарски / Blagoevgrad2700.com
За още интересни новини ни последвайте във Фейсбук – facebook.com/Blagoevgrad2700
